В училището ще е полезен само консенсусен учебник по българска история

Предложението на премиера Румен Радев в съвременното българско училище да се използва един учебник по история, предизвика истинска вълна от противоречиви мнения. Болшинството от авторите, писали в интернет, настояват, че за обществото било много по-полезно историческият процес да се изследва и представя в свободна форма - без някакви задължителни ограничения. По простата причина, че отделните граждани имали предпочитание към едни или други проблеми, събития и исторически личности, в родовото си минало и т. н. Това коментира за "Труд" проф. Трендафил Митев. Тези претенции на пишещите са напълно основателни, но само що се отнася до възможността и необходимостта българите - вече в зряла възраст, наистина да разполагат с богато разнообразие от интерпретации на важните исторически събития. За да могат хората като граждани сами да си формират едно трайно и достатъчно стабилно собствено мнение върху онова, което е най-тясно свързано с еволюцията на демократичния политически процес и защитата на непреходните национални ценности. Когато проблемът за четивото по история обаче се сведе до ранното възрастово равнище - за учениците между 10 и 18 години в българските училища, истината е много по-различна. А причините за това могат да се търсят в няколко много съществени направления. Първо, България е държавата, в която както никъде другаде по света от векове е налице едно уникално пресичане на солидни местни етноси, религии и културни традиции. Тук най-напред от ХV в. се срещат и пресичат християнската и ислямската цивилизации. Паралелно с тях битуват в близост православната и католическата ценностни система. Едновременно с всичко това се пресичат славянската, гръцката и османската етнически традиции и реалности. А отгоре на всичко, до всичките тях се е изправила солидно, със своята конкретиката и многолюдната ромска етническа общност, тази на евреите, както и плодовете на агресивния македонизъм, пропагандиран от „ОМО-Илинден“. Никъде - наистина на нито едно друго място в Европа не съществува подобна безкрайна плетеница от пресичащи се с векове, различни цивилизационни следи, които имат различни ценностни традиции и особености при възпитанието и развитието на човешкия индивид. Вярно е, че българската конституция ясно е дефинирала правата и задълженията на всеки български гражданин в обществения живот. Но именно поради това право, дадено от основния закон на гражданина като представител на суверена в държавата, никой не може да се меси в семейния живот, родовите обичай и традициите, при които растат младите поколения. А от там неизбежно се появяват едни различия, които само единната и добре премислена образователна сис тема може да обере по цивилизован начин, за да се стимулира растежа на българските граждани, които в еднаква степен са готови да защитават своята родина - България. Втората причина, която налага използването на единомислеща учебна литература по история, е свързана с прекалено драматичното развитие на българската национална история през последното столетие. Когато съществуват няколко - различни учебници по история, едни авторски колективи акцентират в позитивните си оценки върху процесите, които следват в страната след 9 юни 1923 година. Други, които стоят на различни идейно ценностни позиции, славословят онова, което е донесъл на българите 9 септември 1944 година. Както е логично да се предполага (а и точно това се случва до сега), при наличието на алтернативните учебници едните ще славят първите промени и ще заклеймяват вторите. А другите ще действат по точно обратния начин - ще възхваляват вторите събития и ще ругаят първите. Само че и двата типа авторски колективи тук логично се изправят пред следните изключително сложни дилеми: Как онези, които ще хвалят процесите след 9 юни 1923 година, а заклеймяват 9 септември 1944 година, ще обяснят на децата, че през 20-те години за пръв път при едно българско правителство по улиците започват „да изчезват безследно български граждани“? Как ще обяснят също така, че болшинството от тях